Да се омъжиш за страдалец

Жанета Дановска
От Жанета Дановска октомври 21, 2017 20:37

Да се омъжиш за страдалец

Акценти

  • Най­-удивителното в тези истории е, че жените не си тръгват, а търпят издевателствата и душевните мъки
  • Бидейки унижавани, оскърбявани, бити, ограбвани, мачкани — те не си тръгват.

Свързани публикации

Лилия Малахова | Превод от руски: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Наскоро гледах филма „Едуард ножиците“. Той е изцяло в духа на своя създател: всичко е „сюр”, абсурд, подправен с лека измислица и еротика. Веднага си признавам – не ми хареса. Стори ми се примитивен, а и сюжетът ми се видя до болка познат, чувството беше за нещо déjђ vu. Разбира се, че съм виждала този сюжет и то неведнъж. По същество, сюжетът на филма повтаря достатъчно разпространена жизнена история: порядъчна жена намира мъж, отличаващ се с девиантно поведение и се опитва да го спаси: примерната майка мисис Пег Богс среща в запустял замък едно същество – получовек­полуробот Едуард, който живее сам в този замък (правилно, а кому е нужен?) и страда (правилно: страдалците са навсякъде).

Оттук нататък започва неприятното: мисис Богс вече изпитва жалост към Едуард! Жали го, нещастния, защото, няма друг желаещ да го прави. Но за нея е недостатъчно само да пожали този плод на болната фантазия на неизвестен учен. Тя прибира Еди в дома си и се опитва да го спаси с целия размах на своята женска душа, на който е способна.

Учи го да живее в общество. Дълго разговаря с него, стремейки се да излекува болната му душа. Трие му сълзите. Лекува раните му, които, забележете, той сам си нанася. Историята завършва печално, но със 100% предсказуем финал: Едуард извършва убийство, скрива се в своя замък, а претърпялата поражение в своето благо намерение Пег доживява живота си в топлия семеен кръг, тъгувайки по Едуард.

Мисис Пег е твърде разпространен тип жена. Едно от любимите занимания на немалко жени е да се омъжат за подлец, алкохолик, наркоман, комарджия и през целия си съвместен живот да го „спасяват“.

Моя приятелка се омъжи за алкохолик, за истински алкохолик, със запои още преди женитбата. Естествено, след това нищо не се промени. Той пропиваше всички пари, опитваше се да продаде вещите, купени за детето им, вдигаше скандали, биеше. Когато разбрах за всичко това, попитах приятелката си точно с коя част от тялото си е мислила, когато се е омъжвала, когато е било ясно още в самото начало за какво става въпрос. Отговорът беше прост: смятала е че ще успее да го промени. Решила да го спаси, защото изпитвала жалост към този човек.

Съседката също се омъжи за алкохолик. Ветеран от Афганистан, инвалид без крака, което не му пречеше при всеки удобен случай да се напива до припадък. По думите на жена му, тя решила да го спаси от алкохолизма, станало и мъчно за него и затова решила да се омъжи. Историята на техния семеен живот завърши трагично: тя също започна да пие, децата бяха настанени в интернат, а една сутрин ги намериха мъртви – отровени с някакъв разтворител.

Впрочем за да си намериш такова занимание, като спасяването на заблудена душа, не е задължително да се омъжваш. Десетки хиляди жени погубват живота си, спасявайки синове, братя, бащи и прочие роднини. Търсят ги по улиците и заведенията, прибират ги вкъщи, мият, чистят, галят по главичката, утешават, хранят с вкусни манджи, плащат дълговете им. С една дума, носят на гърба си тези куфари без дръжки, стенейки от отчаяние, но в никакъв случай не ги изоставят. Защо? Жалят ги и точка!

Още от детството си помня класическата картина: на тротоара се търкаля пиян чичко, а около него се въртят няколко квартални активистки. Помагат му да стане, водят го вкъщи, а ако не може да ходи, дори го занасят. Мъжете като правило не се намесват в подобни ситуации и разбира се, постъпват правилно. Но жените са готови буквално да носят на ръце подобни девианти. Те изпитват необходимост да жалят. Във всеки храм има енориашки, които идват на изповед на всяка литургия и плачат с глас по повод роднини, преди всичко синове: не работят, пият, крадат пари. Но ако ги посъветваш да престанат да глезят такива безделници те широко отварят и очи и уста: „Как?! Та той е мой син (баща, брат и т.н.)! Жал ми е!”

По същия сценарий се случват и онези истории, в които в ролята на страдалец е жесток бияч, с голямо удоволствие причиняващ физически и морални мъки на жената, която е решила да свърже живота си с неговия. Въпреки че търпи издевателствата, тя дори го оправдава: той не е като всички, никой не го разбира, а побоите са защитна реакция на неговата от никого неразбрана натура срещу несправедливия и жесток свят. Затова и аз трябва да го пожаля!

Подобни истории са толкова многобройни, че вече можем да говорим за тенденция. За жените е присъщо от жалост да се притичат на помощ, като никога не си задават въпроса нужна ли е някому тази помощ? А си струва да поразсъждаваме съвсем малко, за да разберем, че подобни мъже нямат нужда да бъдат спасени. Те се нуждаят да бъдат спасявани. Непрекъснато, безкрайно, самоотвержено. Както пее Александър Градски: „Главното е да се търси пътя, а не да се намери“. Докато нещастната жена търчи и се блъска, спасявайки „страдалеца“, той лежи на нейния гръб и прави каквото си иска: не работи, не върши нищо в къщи, но живее и се храни наготово. А освен това ще бъде и пожален – колко е нещастен! „Нещастникът“ не се интересува от страданията на жена си, даже се опиянява от своята значимост: видите ли, всички наоколо се грижат за него! Колко сълзи се проливат заради него!

Най­-удивителното в тези истории е, че жените не си тръгват, а търпят издевателствата и душевните мъки. Бидейки унижавани, оскърбявани, бити, ограбвани, мачкани — те не си тръгват. Не си тръгват и не гонят тези деспоти от живота си. Мнозинството от тях живеят с надеждата, че още малко и той ще се поправи. Той обеща! Вчера обеща, че за последен път се е напил и ме е ударил, че още утре ще си намери работа… Само че жената вече е забравила, че той е обещавал и онзи ден, и миналата седмица, и миналия месец, и миналата година… Забравила е главното: невъзможно е да спаси този, който не иска да бъде спасен; невъзможно е да поправиш този, който сам не иска да се поправи.

Освен всичко друго, тези жени започват да изпитват и вина за случващото се: не съм го „възпитала“, него обичам достатъчно, не направих нищо за да променя живота му. И още по­усърдно продължават да се грижат за поробителя си.

Как да не попаднем сред тези „жалейки”? Много просто: щом от мъжа започне да излиза идеята (словесно ли, чрез постъпки ли – не е важно), че жената трябва да го спаси, щом се появи тезата „ти си моята спасителка“, с такъв мъж трябва да се прекратят всички отношения. За да разпознаем такъв страдалец, не трябва да имаме никакви особени познания в областта на психологията. В повечето случаи тези екземпляри и преди брака не са се опитвали да прикрият своето бедствено положение. Напротив, те са го изнесли на показ, използвайки го за примамка за спасителките – „Ей, вие, ето това съм аз! Коя от вас иска да ме спаси?“. Те никога не са криели, че пият, че са наркомани или жестоки побойници. Просто много правилно се представят като жертви на обстоятелствата, които мечтаят единствено да бъдат спасени. Щом жената клъвне, на ход е коронният аргумент: „Само ти можеш да ме спасиш“. Често това се говори в прав текст. И ако „страдалецът“ не е сбъркал в избора си, то жената, вдъхновена от възложената и велика мисия, като мушица на пламъка на свещта се хвърля да го спасява. Дори ако прояви твърдост и го изхвърли, няма нищо страшно – обезателно ще се намери друга.

Доказано е, че в повечето случаи в такива ситуации попадат „добрите момичета“ с повишено чувство за отговорност. При „лошите момичета“ всичко е ясно. Без колебание те ще си тръгнат и ще продължат да търсят по­достойна кандидатура за съпруг – те няма да изпитват угризения, те са егоистки, на първо място мислят за собственото си щастие, а не за щастието на някакви безделници и страдалци. А „доброто момиче”, особено ако е вярващо, би изгонило, но не може, защото съвестта ще я гризе, а след това цял живот ще се кае и ще се обвинява, че е хвърлило на произвола на съдбата човек, който толкова много се е нуждаел от неговата помощ. Въобще трябва да се носят тежести и всеки трябва да носи своя кръст. А ако тя не го е направила, каква християнка е?

Също така е доказано, че в подобни ситуации попадат и жени, неполучили родителска любов и признание, жени със занижена самооценка. У тях живее патологичната потребност да бъдат оценени, потребността да докажат на света, че са достойни за неговата любов и признание. А за това, според тях, е нужно да извършат нещо велико, благородно, невъзможно: например да измъкнат от калта някой Едуард, да му придадат човешки облик, да го хванат за ръка и да продължат живота си с него… Тогава и само тогава ще „ме забележат, ще говорят за мен!“ Е, разбира се, може и да не е чак толкова глобално, но в съзнанието възниква картината, че поне един човек на този свят ще бъде благодарен и ще оцени нейните жертви.

Само че, това няма да бъде Едуард. Той просто не е приспособен към нормален живот и колкото и да го облагородяват, в края на краищата той ще се върне в своя пуст, изоставен замък, оставяйки след себе си разруха в душите на тези, които са се опитвали да го спасят.

Публикувано в бр. 2 от 2015 г. на списание „Свет”

Източник: www.matrony.ru

Жанета Дановска
От Жанета Дановска октомври 21, 2017 20:37
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Реклама

Чуйте това!

Новините по дни

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930