Една истинска история със щастлив край

Сакар нюз
От Сакар нюз август 13, 2015 03:45

Една истинска история със щастлив край

Акценти

  • Винаги, когато слушах разказа на маята баба, гърлото ми пресъхваше, а сълзите напираха в очите
  • Радостта от щастливия край бил помрачен от видяното
  • Селото било опожарено от турците
  • Само една къща от всички в селото оцеляла.

СИМЕОНОВГРАД | Васил Станев |

Искам да преразкажа една история – епизод от живота на моята майка и нейните брат и сестра.

Случило се през войната на 1912 година.

Когато бяхме при баба, искахме винаги да ни разказва приказки. Не пропускаше и разказа за войната. Чувствах, че баба с радост правеше това.

„През 12-та, преди много, много години,“ почваше разказа си, „майка ви беше на една годинка. Но тя имаше и сестричка близначка.“

Баба имаше четири деца – момче и три момичета. Вуйчо на седем, голямата леля на четири, майка и другата леля на по една годинка.

„Войната,“ продължаваше баба, „току що беше започнала. Чуваше се далечния тътен на оръдията. С всеки изминал ден гърмежите се чуваха все по-близо и силно. Хора и добитък се суетяха по пътищата.

Сега на къде?

Събрахме каквото можем да носим – дрехи, храна и излязохме на пътя.

Сляхме се в потока на уплашените бягащи хора.

Стигнахме до Нова Загора.

Беше студено, валеше дъжд. Влязохме в чакалнята на гарата, настанихме се и насядохме на пода до багажа и зачакахме. Ослушвахме се да чуем нещо за започналото голямо зло. Чакахме с дни.“

Винаги, когато слушах разказа на маята баба, гърлото ми пресъхваше, а сълзите напираха в очите. От време на време, баба спираше своя разказ, взимаше си въздух, а от гърлото и се изтръгваше тежка въздишка. Миг след това, лека усмивка се изписваше около набръчканите с времето устни и доволна от нещо продължаваше.

„Имаше много хора в чакалнята. Млади, стари, болни, с тояги и бастуни. Едни с много, други с малко багаж. Близко, на крачки, до нас се бяха настанили мъж и жена, добре облечени, с много багаж около тях.

Забелязах,че тези хора постоянно гледаха към нас. Жената настоятелно убеждаваше нещо мъжа си. Често ставаше, крачеше насам нататък нервно и се връщаше на мястото си.

На третия или четвъртия ден жената, явно пристрашена, приближи и приседна до нас.

– Дал Бог добро, стрино! – поздрави жената. – Имате много деца, а къде е мъжът ти? Защо си самичка с толкова много деца?

– Мъжът ми е на фронта – отговорила кротко баба.

– Виж какво, стринке, искам да ти помогна, ще ти дам и пари, дай ми едно от децата, от малките. Аз съм много богата, но нямам и не мога да имам деца. Ако ми дадеш едно от децата, то ще бъде щастливо и с късмет. Ще расте сито и добре облечено. Ще го изучим, ще стане човек.

Баба я погледнала пребледняла от неочакваното предложение. Не вярваше на ушите си.

– Какво приказваш, ма, булка, мога ли да изтръгна рожбата от сърцето си да иде в чужди хора?

Не! Никола! Скоро войната ще свърши и ще се върнем на село по живо, по здраво. Ние сме от село Любимец. Ще чакаме и ще се справим сами.

Натискът продължил дълго с още благи думи и обещания. Най-накрая баба уморена склонила.

Въпросът сега бил кое от децата да бъде – Кика или Мика. Баба плачела, но била решена.

Децата спели. Кой знае какво са сънували тогава горките. Най-накрая едното се събудило. Решено било, което най-напред се събуди, то да е. Събудила се леля Кика – майка на художника Димчо Сарийски, една колоритна личност, която почти всеки харманлиец познава.

След раздялата баба ми плакала дълго. Не взема парите. Оставила ги за детето, което дала на жената, чието име така и не попитала.

Така, минали още няколко дена докато най-сетне дошла дългоочакваната радостна новина.

Турците отблъснати! Можело да се връщат по домовете си.

„Тръгнахме обратно,“ продължи разказа си баба. „Стигнахме до гара Злати дол. Изморени и жадни. Накарах вуйчо ви да иде и напълни двете манерки, които носехме с вода. Когато стигнал до чешмата чул детски плач.“ Винаги, когато стигаше разказа си до тук баба – гърлото ми пресъхваше. Чувствах буца тежест и ми спираше дъха. Вуйчо не можел да повярва. Познатият глас – гласът на сестричката му. Баба изтичала, сграбчила детето и просълзена отправила поглед до небето.

– Благодаря ти, Господи, и прости за греха, сторен от мен!

Богаташката, която взела детето, след като огладняло и наакано, посиняло от студ и плач, изоставила, да не кажа изхвърлила и заминала незнайно къде.

Така радостни всички се върнали в село. Но разочарованието било голямо. Радостта от щастливия край бил помрачен от видяното. Селото било опожарено от турците. Само една къща от всички в селото оцеляла. Пълна разруха – дим и миризми на изгоряло. Някъде по дворовете още се издигали струи дим.

„От нашата къща,“ продължаваше разказа си баба, „бяха останали само стените и някои недоизгорени греди. Събрахме останалите от тях – черги, хасъри, каквото оцеляло. Гредите подпряхме на озъбените кирпични стени, така че направихме нещо като колиба. Покрихме гредите със стълбата от царевица и слънчоглед, и каквото още можа да послужи за покрив, и се настанихме вътре. Така посрещнахме и изкарахме зимата. Оцеляхме живи по чудо. А дядо ми Илия бил ранен на фронта и малко по-късно починал. Награден е с много ордени за храброст и грамота от цар Фердинанд за заслуги към отечеството.

Всички бабини деца доживяха до дълбока старост.

Гордея се с моите родители и близки, които вече не са между живите.

Вечна им памет!

Сакар нюз
От Сакар нюз август 13, 2015 03:45
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Реклама

Чуйте това!

Новините по дни

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930