Празникът

Михаил Тошев
От Михаил Тошев септември 12, 2015 08:10

Акценти

  • За този празник Нестор Марков мечтаеше от 1858 година
  • Българите се оживиха, а гръкоманите един през друг изхвръкнаха през врата навън

В този пролетен ден, сякаш слънцето изгря по-рано и по-ярко от всеки друг път, а църковното клепало на “Св. Атанасий биеше по-продължително и по-тържествено.

Макар че днес не беше божи празник, хората бяха облекли най-новите си премени и с приготвени ястия за трапеза тръгнаха за училището. Пълнеха двора му.

Посрещаше ги учителят Нестор Марков. Черният му костюм с високата му жилетка, бялата риза с тясната панделка му стояха добре и го отличаваха от другите. А настроението му беше особено. Радваше се и се вълнуваше за празника повече от всички. С пристигането на хората, растеше и неспокойствието му.

За този празник той мечтаеше от 1858 година, когато неговият пловдивски учител Йоаким Груев призова българския народ чрез “Цариградски вестник” да се празнува паметта на братята “Св. Св. Кирил и Методий”, като всенароден училищен празник.

Мечтаеше. И за този светъл ден се беше готвил от рано. Искаше през тази година той да бъде най-тържествен. И не само за децата, но и за възрастните. И като се уговори и получи подкрепата на първенците, започна и подготовката му. Сам ходи до Пловдив и донесе от там портрета на двамата братя. От първия ден с учениците си окичиха училището, извиха венец за портрета от най-хубавите и дъхави цветя на пролетта. Сега за първи път всички щяха да видят образите на двамата солунски братя и да се гордеят със своето родно четмо и писмо.

Беше още рано, а дворът се изпълни с народ и още прииждаха, бащи и майки, усмихнати, радостни. Всички очакваха с нетърпение започването на тържеството.

Днес учителят Марков щеше да разкаже за житието на двамата народни просветители, децата щяха да пеят песни, да разказват преданията за великите български царе.

И уж всичко беше приготвено, а не започваха. Учителят неспокоен и развълнуван отиваше ту при строените деца, ту отново се връщаше при българите – първенци и се допитваше за нещо с тях.

Насъбралите се нетърпеливо се надигаха на пръсти, за да разберат защо още се маят. Между първите видяха гръкоманина Хаджи Пенчев с хората си, които ръкомахаха и спореха за нещо.

И те бяха разгледали украсата на училището, бяха я харесали, но ги измъчваше мисълта, защо не е на тяхното. Защо тях никой не ги е питал за това. Хаджи Пенчев клатеше глава и съскаше през зъби.

-Ако знаех, че ще да е за това тържество, хич нямаше да идваме, нямаше да пуснем и децата да празнуват един такъв празник. Светии били. И кой ги е признал за светии?

Подкрепиха го и другите гръкомани, като казваха, че този празник само ще развали децата. Още повече се гневеше той, като повишаваше глас: “Няма да позволя да се върши такова нещо, от когото и да е. Хубаво е това, което владиката каже, а той не дава да се празнува И вие трябва да го слушате!”

– Защо пък да не дава – намеси се Ангел Колев – ти ли го казваш това?

– Ние владиката ли ще питаме или нас си ще слушаме? – противопостави му се Господин Фотев.

– Ами ти бре, ти защо се пречкаш, където не ти е работата – сопна му се Хаджи Вълко – от тебе само терсене приказки слушаме.

Времето минаваше, а Хаджи Пенчев заплашваше, възпираше учителя да започне тържеството.

Не се стърпя тогава и Хаджи Яню, ами викна над всички:

– Какво го гледате още тоя лонгурин, защо го не изритате? Той ли ще ни спира нас?

Започнаха обиди и от двете страни. Спорът се изостри. Хората зашумяха, раздвижиха се. Тогава младият Петър Камбура проби път с лактите си, добра се до Хаджи Пенчев, подбра го за дъното на потурите, вдигна го нагоре и го хвърли през прозореца. Един глас изпищя. Раздвижи се омагьосаният кръг. Българите се оживиха. Гръкоманите един през друг изхвръкнаха през врата навън.

Когато разпрата поутихна, първенците се сговориха с учителя и решиха да празнуват извън града.

Нестор Марков строи децата в две редици и като тръгнаха – запяха: “Вятър ечи, балкан стене”. Отправиха се към “Българския кър” край реката, а след тях тръгнаха и родителите им – развълнувани, просълзени, с хлябове в ръце.

Тук, далече от очите на турци и гръкомани, учениците на Нестора пяха песните на Чинтулов. Предаваха сказанията от Паисиевата история. Разпален, учителят разказваше за делото на двамата светии, пламнал, задъхан от умиление и гордост.

Всички го слушаха и му вярваха.

З тях той беше светилникът, огънят на вярата на непокорния български дух, който тлееше в гърдите на всеки, милеещ за род и чест.

След гощавката и игрите на децата, учителят пак ги строи и се отправиха за града, като пееха: “Стани, стани юнак балкански…” След тях, децата, вървяха родителите им.

Топлото пролетно слънце, издигнало се високо под синьото небе, сякаш пръскаше светлината от празника над цялата поробена земя.

Празнуваше се 11 май 1865 в Харманли – празникът на светите братя Кирил и Методий.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотатаСкъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица „Янко Сакъзов“

 

Михаил Тошев
От Михаил Тошев септември 12, 2015 08:10
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Реклама

Чуйте това!

Новините по дни

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930