Преди да се родя и после

Иван Атанасов
От Иван Атанасов юни 4, 2017 13:36

Преди да се родя и после

Акценти

  • Вестник Сакарнюз, брой 22 /53, 2-8 май 2017

Свързани публикации

автор: Васил Станев

Започнаха матурите.
Много сериозно започнах да се готвя и аз. Знам, че не мога да се сравнявам с първите, но все пак поне е хубаво да съм някъде по средата. По другите предмети добре, но по математика забрави. По-късно в писмата си, когато трябваше да разкривам любовни чувства, от „любов” към цифрите не пишех датите им.

И така предстоеше ми ученически бал.

Времената бяха такива, че всичко абсолютно всичко, даже и тоалетната хартия беше с купон. Ама къде ще намериш нещо без купон. Имаше комисари – така се наричаха тези, които разпределят и дават купоните, които злоупотребяват със служебното си положение биваха давани под съд.
Тука аз бях удовлетворен. Баща ми и майка ми работеха в Държавните железници, та от там им даваха дрехи и платове. Дрехите и костюмите, които получаваше баща ми, не ми ставаха, защото бяха големи. Майка била скрила едно топче плат за костюм – черен шаяк за един костюм. Прати ми го в колет с малко лакомства и да ми го ушият в Троян. Прати ми и запис, за да го платя, а и да имам някой лев джобни.

Шивачът беше много голям майстор.

Ателието му беше на нашата улица, няколко къщи по надолу от квартирата. Ходих два пъти на проба. Костюмът ми го уши навреме. Изваян, като от лед. Е, не е от вносен плат например габардин, но нали го имах, макар и от шаяк – новичък. Ту го свалях от пирона, където беше закачен с клечка вместо закачалка. Свалях го, полагах го на леглото и замечтан го гледах с часове.
Ризата ми беше светло зелена с дълъг ръкав, много приятен топъл цвят. Вратовръзката черна, една от татковите чисто новичка, но с железничарска емблема, но се справих, като я скрих със значка на „ТСО” – готов за санитарна отбрана, крилцата малко се виждаха, но какво от това.

Дългоочакваният
момент настъпи.

Дворът беше пълен с пъстро облечени млади хора, момчета и момичета, вече не ученици. Бяха събрани на групички и разговаряха усмихнати и много щастливи. Присъединих се към една от групичките, където беше Гуспата, завършил миналата година. Той е и мой градски и бивш съквартирант през четирите ученически години.
Другарят Стоянов – директорът, би последния звънец. Погледите на всички се обърнаха към познатия до болка звук. Заедно с учителите се запътихме натам.
Не мислете, че абитуриентският банкет ще бъде като сега, в ресторант с четири или пет звезди със шведска маса или пищен банкет. Не, всичко беше приготвено от нас, бившите ученици.

Масите бяха
покрити с вестници
„Работническо дело”
и „Учителско дело”.

Никой не обръщаше внимание на това, защото масите бяха отрупани с приготвеното от абитуриентките. Имаше лимонада, сайдер, сифон за разреждане на петте бутилки с хубаво червено, троянско вино, които стояха като бисери на масата. Между тях, около всяка бутилка бяха подредени шишенцата с лимонада и сода. Изглеждаше, че се бяха хванали на хоро. Не липсваха и салфетки, имаше блюдо със сладки, ябълки, круши, сливи. На масата присъстваха и филийки със сланина, балканска. Хлябът беше от Плевенския край. Балканджиите ни изненадаха с основното ястие „бабек”, пушено приготвени свински бузи на руло. „Принцесите” на трапезата бяха рибиците, приготвени от Петровата майка. Имаше и една бутилчица, огнена троянска, три пъти преварка сливова ракийчица, която блещукаше пред директора.

С една дума коктейлът ни стана като в ресторант с пет звезди.

Всякой си знаеше мястото, защото организаторите се бяха погрижили всеки участник в този „грандиозен” пир да има табелка с надпис на неговото име. Учителите бяха настанени между нас. Шегите вървяха много буйно, но не така безразборно. Със закачките се редуваха всички. Цаки от с. Рибин, който стоеше до директора, неочаквано се „заяде” с мене:
– Васка, я кажи как изпусна Пенето, тази хубава калейченка? Не можа да повториш номера на Ганчо и ганка от Сашево, Търновско. Те казаха и го сториха. Направиха годеж и сватба на бала. Хем бал, хем сватба. Ти, приятелче, беше казал, че ще повториш номера. Е, уплаши ли се, какво? – и намигна на Гуспата.
– Кой, аз ли? – скочих, като убоден с карфичка, без малко да обърна масата от рязкото движение. За щастие само бутилките се заклатиха. Само една се обърна и преди да се търкулне успях да я задържа. Всички започнаха да ръкопляскат на бързата ми реакция.
– Не съм се уплашил ,Цаки, ти знаеш много добре, че майка ми ме убеди да не прибързвам. А знаеш и причината. – погледнах го многозначително – Само се намираш на приказки, искаше да ме направиш за смях. Е, не успя. Не, приятелче, и за този акт има време, животът е пред нас. Това разбира се е хубаво, даже задължително да го направи човек, но… тука има голямо „но”, когато му дойде времето. Ето това ще е добре и ти да го запомниш, защото както виждам си още зелен. Панятна! Ти си ми един от най-добрите приятели, заедно се криехме да пушим цигари. Часове сме си говорили и в пансиона за любов и за това, като завършим – накъде. Е, накъде Цаки, по нагоре в образованието или сватба, собствен дом, челяд? Защото аз ще пробвам по нагоре в образованието – в Академията – София, ул. „Шипка” 1 – керамика. Не се бой, другарят Стоянов няма да ти намали поведението, като разбра, че си пушач. Свърших!
Залата избухна в смях и ръкопляскания. Някои от ъгъла се обадиха:
– Цаки, Цаки, пишман стана, че се заяде. Видя ли в замяна на твоя заядлив въпрос какъв благороден отговор ти подари Васката. Какво нещо, а?
Цако си седна, а аз, за да приключа тази тема, обясних на съучениците си с две думи:
– Ще следвам! Както е казал ювиги хан Аспарух. Казах!!!
– Хайде Пенко, навий грамофона – той беше механичен, с фуния, другарката Дренска го донесе с плочите – стига де, ще скъсаш пружината.
Ученическата стая, която до преди ден беше пълна с чинове, сега беше превърната в банкетна зала.

В стаята прозвуча „Компарсита”, след това „По върховете
на Манжурия”.
– Хайде де, какво чакате. Кой ще открие първи? Не се услушвайте, купонът тече. Сега другарят Стоянов ще каже, че дойде вечерният час. Е, какво, няма ли кой? Все трябва да има първи.
Станах, оправих панталона, вратовръзката и се запътих към другарката Веска Русинова, учителка по литература, на която направих така, че да падне в река Осъм през зимата. Тя беше учителка в троянската гимназия и, за да дойде да си вземе часа, трябваше да мине на отсрещния бряг. Но понеже беше далече, трябваше да прекоси реката по заоблените камъни – това направих, само, че в предния курс – напръсках камъните, някъде по средата и като замръзнат да може да се плъзне и падне в реката, а като се намокри, трябва да се върне да се преоблече. Хоп, губим часа.
Сега, като си помисля… А аз обичах този предмет, защо съм го правил, нямам обяснение. Срамувам се от постъпката си.
– Хайде, кой ще е след мен – малко плахо, но с реверанс поканих другарката Русинова.

Чуха се ръкопляскания, таман се приготвих за танца и тангото свърши.

Петър пусна плочата от начало. Затанцувахме. Хванах я през кръста, но дистанцията беше толкова голяма, че започнах да преплитам краката, даже я настъпих, но докато се извиня тя ме изпревари.
– Не се притеснявай, нищо не е станало, ще се справиш. Я ме хвани по-здраво, че ще ме изпуснеш – и ме притисна още по-силно към себе си.
Усетих, че пламнах целия. Сърцето ми заби силно, ще изхвръкне. Толкова близо не бях стоял до тази красавица, почувствах се като пълен идиот и будала.
– Хайде, отпусни се, танго се играе с чувство, не се страхувай, няма да те изям и аз съм човек, не само учител.

Към края се отпуснах и танца тръгна много плавно. Притиснати един до друг, усещах топлия й аромат на дъха й. Исках да се отдалеча малко, за да не се изложа, но красивата учителка така ме беше притиснала, че не помръднах. Танцът свърши и музиката спря. Учителката продължаваше да ме държи в обятията си, но усети, че се притесних и бавно ме пусна. Погледите ни се кръстосаха, усмивката й не се забави и белите й зъби блеснаха с цялата си красота. Не аз, тя ме хвана под ръка и ме поведе към мястото, където и беше отредено от организаторите. Успях да й предложа стола и й благодарих, като и се извиних за настъпванията.
– Хубава работа, Васко, и аз ти благодаря. Танцуваш чудесно, благодаря ти. Мисля, че този танц няма да ни е последният, нали?
И усмивката й пак се появи на красивото й личице. Какво съм гледал през годините? Боже, та тя била много красива! Докато витаех в облаците звън на стъклена чаша ме приземи на земята. Другарят Стоянов беше се изправил до масата и искаше позволението ни за кратко обръщение към нас:
– Скъпи мои, вече не ученици, а млади хора! След четири години заедно дойде време да се разделим, надявам се с добро. Вече всеки от вас трябва да поеме по своя път и сега е времето разумно да помисли накъде. Нека всеки да поеме по прав път за доброто на самия себе си и за радост на родителите си. Бъдете вие гордостта им, а и гордост за нашето – ваше училище. На добър час в огромния океан на живота. И последно, ако някого съм нагрубил, или оскърбил с нещо, моля ви, да ми прости.
Всъщност другарят Стоянов беше добър човек – скромен, внимателен, общителен, обрулен от живота, с богат житейски опит. В погледа му се четеше доброта и състрадание.
Веселието продължаваше. Учениците, пардон бившите, се престрашиха, отпуснаха, разбраха, че всички в тази „зала” са равни. Танците продължиха. Ученици и учители танцуваха до насита. Беше много вълнуващо.
Вече преваляше полунощ. Всички, плувнали в пот си тръгнахме и както става винаги на изпроводяк разговорите продължиха и отвън, на двора. Като, че ли досега никой нищо не е казал. Никой не искаше да си тръгне пръв, защото знаеше, че това може би ще е за последно.
В квартирата всичко ми беше готово за тръгване. Дрехите ми бяха опаковани в денк, а дървеният куфар на татко така го бях натъпкал, че едва го затворих и понеже не можах да го заключа, го вързах с тел.
Влакът тръгваше от гара Троян в 13,30 часа. Пътуването щеше да е мъчително и трудно, защото трябваше да сменям влака на доста гари – гара Левски, гара Ловеч, гара Горна Оряховица, гара Нова Загора и чак тогава щях да пристигна на моята хубава гара Златен дол.

Иван Атанасов
От Иван Атанасов юни 4, 2017 13:36
Напиши коментар

1 Коментар

  1. Боби Бобев юли 31, 15:40

    Талант си, дядя Вася!

    Отговори на този коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Реклама

Чуйте това!

Новините по дни

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930