В дядовата къща

Сакар нюз
От Сакар нюз януари 26, 2017 08:23

В дядовата къща

ЕЛХОВО| Денимира Михова – ученичка в ІХ кл. на ПГ „Св. Климент Охридски“ – гр. Елхово

Крум, живеещ и работещ в чужбина от девет години, бе решил да навести семейството си в България. Не бе виждал родителите си от дълго време, бяха си останали само с разговорите по телефона. Майка му всеки път го умоляваше да се прибере поне за ден-два, за да се видят, да им разкаже за живота в другата страна. Затова в началото на декември той най-накрая се бе решил да се качи на самолет и да се завърне в родното си място, макар и за малко.
Родителите му живееха в един малък град в Сакар планина. Преди да отиде при тях Крум реши да се отбие при баба си и дядо си, които поминуваха в едно планинско селце, намиращо се в същата община, чийто център беше този град.
Още щом влезе в селото, Крум си спомни за детските игри, за горещите лета, за старите приятели. Паркира колата пред дома на дядо си и отвори вратата. На покрива се развяваше свидния трибагреник, а в далечината се белееше Сакар планина. В двора все още стърчеше крушовото дърво, стоически издържало на всякакви снежни зими и изпепеляващи лета. Ех, колко круши бе изял тук! И колко бой.
Влезе в къщата и усети познатия аромат на печена тиква – скъпи спомени изплуваха в главата му. Изведнъж дядо му излезе от стаята в дясно и насочи пушка към него
– Стой! Кой си ти? Тука няма пари, няма злато! Отивай си, че иначе ще те гръмна! – викна той, а ръката му трепереше. Явно не бе познал внука си. Крум очакваше нещо такова да се случи – все пак не се бяха виждали от цяла вечност.
– Дядо, аз съм Крум. – каза младият мъж.
В този момент дядо му свали оръжието, а очите му се разшириха.
– Я, Круме! Ти ли си бе, дядовото. Не можах да те позная. – двамата си стиснаха ръцете и се прегърнаха.
-Ами аз такова…- започна дядо му, видимо смутен, но не успя да довърши.
Крум гледаше новините и знаеше какви страшни работи ставаха по селата. Много добре разбираше защо този старец преди малко бе насочил оръжие към него. Всеки би направил същото, помисли си. Затова нямаше нужда да му се дават обяснения.
Дядо, баба и внук седяха в топлата стая и си говореха. Баба беше отишла да вземе бурканче от смокиново сладко – помнеше колко много малкият Крумчо го обичаше. Младият мъж им разказваше за големия свят, за чужденците, за хубавата Америка. Очите му блестяха – американската мечта го беше омагьосала.
Старата жена през цялото време недоволстваше, гневеше се. Не след дълго не издържа и нападна внука си:
– Чедо, защо избяга от България? Младия народ все по тая пуста Америка ходи. Ами стойте си тука! Вашата България кой ще я гледа? Кой ще я пази?
– Що не стана един лекар бе, Крумчо? – продължи тя. – Щеше да ни лекуваш сега с дядо ти. Майка ти не, та не. Да ходи детето, да се образова в чужбина, там да живее. Тука няма пари.
Дядо му, патриот по природа, не можа да изтърпи и също се обади.
– То лъжа ли е? На Станчо внука и той в Америка. Оня ден го видях. Викам му нашия Крум знаеш ли го? И той при вас работи, в Америката.
Гласът му трепереше, а очите му блестяха.
– И то селото опустя, замря. – говореше той.- Десет човека сме останали, сякаш чума имало!
През цялото време Крум мълчеше и слушаше. Старите хора не разбират, помисли си. Но следващото изречение на дядо му го накара да замръзне на място.
– Круме, и тука има хубави моми. И тука има хляб, моето момче! Ама вие младите, пусти глави сте. Тая вековна история тъй ще я оставите да си отиде.
След като хубаво му се накараха и го нагостиха в дядовата му къща, Крум реши да се разходи из селото. Студено беше. На където и да погледне – все некролози. Къщите празни, дуварите съборени, тук-там ходи по някое животно. Сякаш черния облак на забвението се беше надвесил над него. Стана му черно на душата, натъжи се. Тука бяха основите на държавата. Тия села, дето сега пустееха, едно време са били живи, в тях хайдути са се криели, въстания са избухвали. Девойките хора бяха играли тука. Момците история са създавали. А сега – дори и на картата ги няма.
Крум се качи в колата – искаше да избяга от тук.

През целия път до града беше в мрачно настроение и нито веднъж не погледна назад към селото.
След тоя ден душата на Крум дълго страда. Наложи се да се завърне, България го беше хванала здраво за гърлото и душата. Върна се по Великден отново на родното място, за да успокои болката. Може да се каже – за празника, но и за себе си се върна. Нея паметна нощ, сред седемте живи къщи в селцето сред Сакара, една стоя будна до сутринта.

Сакар нюз
От Сакар нюз януари 26, 2017 08:23
Напиши коментар

4 коментара

  1. Мария Шевкенова юни 12, 16:07

    Браво,голямо браво,Денимирка,мн.добре издържано,разстърстваща автентична история.Да се надяваме,че няма да заминиш в чужбина,освен на екскурзия!Давай напред,следващия път да чуем,че книга си издала.

    Отговори на този коментар
  2. Моника януари 29, 03:58

    Вече го коментирах но стр ви не работи

    Отговори на този коментар
  3. Моника януари 29, 03:57

    Хубаво го е написали момичето. Темата е интересна. Видно е, че момичето пряко е засегната от емиграцията на българите. Много добре започва, но за мен лично, изненадващо, изведнъж набързо завършва историята. Очаквах да опише чудтвата и терзанията и на внука и така този хубав разказ щеше да е завършен напълно. Въпреки това, достави ми удоволствие.

    Отговори на този коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Реклама

Чуйте това!

Новините по дни

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930