Бочели, Доминго и Карерас  пеят с Елена от Тополовград

---

Кога бе началото и как се стигна до покоряването на световните оперни сцени?
Това, което съм днес, не е станало отведнъж. Първо да кажа, че моят баща, който е от Северна България, също беше свещеник и много надарен гласово, доктор по теология и също много начетен човек. Аз съм втората дъщеря в семейството, сестра ми е пианистка и сме възпитавани в духа на класическата музика. Нашите родителите винаги ни водеха на опера, оперета, концерт и някак си у нас се оформи потребността да слушаме и възприемаме тази музика. От малка силно се впечатлявах от изпълненията на такива певци, най-вече по радиото, и започнах да ги имитирам. Като гледах и слушах "Отело" и "Бохеми", най-напред си мислех, че щом тези хора могат да го правят и аз ще го направя някой ден. Бях на дванадесет години, когато направих просто един терор в къщи, за да кажа на родителите ми, че трябва да ме закарат на специалист, който да каже дали от моя глас ще стане нещо - в смисъл на професия. За мое разочарование ми казаха, че трябва малко да изчакам, защото в тази възраст гласът мутира и не може точно да се предположи как ще се развие, и че трябва да укрепне. На мене ми се стори много страшно да чакам две-три години още, затова взех един инструмент - обой, за да раста с музиката, което бе и по-добре като образование, като вземах и частни уроци по пеене. Кандидатствах в Музикалната академия с инструмент и пеенето с надеждата, че няма да бъде само образование, а нещо по-особено. Сигурно е имало много амбиция, това не мога сега точно да го характеризирам. В предпоследната година от обучението си съм правила много прослушвания за чужди импресария, с много добри оценки. Отдаде ми се възможността да отида в Западна Германия в последния семестър, участвах в много прослушвания, едно от тях за млади надарени хора. Последваха участията и така се започна. Веднага след това участвах в Залцбург с легендарния Херберт фон Караян и така нататък. Така да се каже попаднах във въртележката, а попадне ли човек там, някак си живее само за това, но трябва и голяма дисциплина.

Върховете, до които сте се докоснала във Вашето изкуство, как бихте ги подредила? С кои велики изпълнители Ви срещна животът, сцената и късметът?
Това е много хубав въпрос. Хората често спекулират и казват - голямо име, надути хора и т.н. Това не е така. Аз бих казала, че всички, които могат да предложат нещо добро или изключително, било в музиката, било в друга дейност, са винаги много скромни и нормални хора. Защото те много добре знаят, че днес можеш нещо, а утре
по дадени обстоятелства не можеш. Талантът е даденост, но той с мързел не става, не се развива. Трябва много дисциплина и работа. Аз мога да кажа, че бях много, много щастлива и впечатлена, когато пях с Николай Гяуров. Това бе в Цюрих, в "Дон Карлос" - една негова коронна роля, вече в края на неговата кариера. Бях много развълнувана, че ще пея с него - голямото оперно величие. Той е много човечен и симпатичен, добре комуникирахме, даже нямахме и време за репетиции. Трябваше да се поклониме. Но аз му казах: "Не, не, това е Ваше право, това е Вашият аплауз, Вашият поклон!" Стана така, че получих повече аплодисменти от него и той много ме похвали. Трябва да ви кажа, че не заплатата, не хонорарът, а докосването до него, до величието, бе най-голямата ми награда в случая и силен спомен за цял живот. Друго какво да ви кажа. Пяла съм и с Гена Димитрова в Италия в "Аида", с Пласидо Доминго, с Хосе Карерас, с Андрея Бочели. С него бе много интересно, защото бяхме във Ватикана. Той не е започнал като оперен, а като естраден певец и стана известен чрез конкурса "Сан Ремо". Оперното изкуство за италианците е връх, до който всеки иска да стигне, а Бочели има много хубав глас и тембър за микрофон. Гласът му е мек и благозвучен. Заради това, че още на 12-годишна възраст остава сляп, той е нещо по-особено и по-харесвано, предимно от младите хора. Тази гала вечер на "Евровизия" бе по повод Световния ден за борба с глада. Тогава се събраха много средства. Организацията бе на Ватикана и на Бочели. Стана голямо представление с много известни хора, с 15 хил. присъстващи, отделно тези чрез телевизиите в цял свят. Андрея пее в по-друго направление, но когато го правеше в операта, бе с много хубава мотивация.

Коя от сцените бе най-трудна за изкачване и коя най-лесна за покоряване?
Бих казала, че лесно няма. Човек, когато пее един спектакъл и ако е истински артист, той се вълнува еднакво на всякъде преди да излезе на каквато и да е сцена. Разбира се, сцени като Метрополитен, Ла Скала, Ковънтгардън в Лондон, всички сцени в Италия са много трудни, защото знаем какви хора са пяли там и какви са критериите  и изискванията на зрителите, които пълнят залите им. Там всеки на улицата свири "Риголето" и "Травиата" и зато са доста безмилостни като публика. Интересна е сцената на театър "Коломбо" в Аржентина, операта в Сидни, с много интересна архитектура, до която много малко хора могат да се докоснат. Мисля, че до ден днешен аз съм единствената българка, която е пяла там. А там не допускат чужденци да гастролират, освен ако при тях или в страните от бившата британска империя няма такъв изпълнител.
Що се отнася до ролите, аз съм пяла една от друга по-хубави роли.  За мое съжаление, на българска сцена съм пяла само веднъж - в София. Причините за това са различни - много ангажименти, липса на време, а понякога и на покани. Много интересна и бих казала любима роля ми е тази на Травиата. Коронната ми роля  е Аида - под режисурата на Франко Дзефирели, където пяхме заедно с Гена Димитрова. Изобщо, италианската опера е моето амплоа, а колкото е по -голям е един театър, толкова по добра е акустиката му.
Много обичам и "Реквием" от Верди, едно грандиозно произведение. Пяла съм го в "Арена ди Верона" и в други театри. Човек като започне да учи, никога не знае до къде ще стигне и никога не бива да забравя от къде е тръгнал.

С какво Ви зарежда пребиваването в родния край?
О, пребиваването ми тук, и като цяло в България, е нещо, което чакам с нетърпение. Още като деца, приживе на дядо, когато като деца сме идвали в Тополовград, най-редовно ни водеше до манастира, кога за повече, кога за по-малко. Винаги идвахме пеша. По принцип манастирите са там, където божията благословия е най-силна, те са енергетични места, може би и затова повечето са в планински местности. "Св. Троица" е един от малкото в този район и е много известен и обичан  - със събора и с историята си. Тук е погребан баща ми, който бе свещеник в манастира, тук е и майка ми, която сега на стари години, но с много бистър ум, е игуменка на манастира - майка Ефросиния. Аз разбира се гледам поне един път в годината да дойда. Хубаво си почивам тук, малко сън ми трябва, обичам да пия водата от чешмата в двора, да хапвам от доматите, които растат в градината. Обичам да посрещам хората, които влизат в манастира с усмивка и добро сърце.

Как и къде живее и работи Елена сега? Бъдещите Ви планове и намерения?
От много години съм на свободна практика, защото дойде един момент, в който не можех да съчетавам постоянния си ангажимент с всичките други покани за гастроли, които получавам непрекъснато. Живея в Германия от много време и напоследък усилено се занимавам и с педагогика, което ми доставя голямо удоволствие. Сега започвам и с професура във Виена. Непрекъснато ходя  до Италия, Южна и Северна Америка, Австралия, навсякъде, където ме поканят. За съжаление, малко идвам в България, но така се съчетаха нещата. Надявам се за в бъдеще да направя нещо за бъдните поколения - майсторски клас  или нещо друго да се организира - никога не е късно. Но за мен тук е тихо, спокойно, аз с това го свързвам, а човек има нужда и от спокойствие, нали. Понякога имам чувството, че времето е спряло.
Бъдещите ми планове опират до това да съм жива и здрава, да имам все така много покани за участие, да откривам и обучавам млади таланти, включително  в България, и при всяка възможност да си идвам тук.
Така тръгна кариерата ми че, някак си удобен момент и време за семейство и деца не остана. През всичките години до сега, стигнах до заключението, че човек не може да има всичко в един живот. Всичко, което имаме е толкова много, че човек трябва да бъде благодарен за това, което му е отредил Бог. Аз намерих себе си и своето призвание, хубаво би било и другото, но не стана. Обичам свободата си в добрия смисъл на думата. Имам добри приятели, половин Тополовград са ми роднини, къде по-близки, къде по-далечни.               

Потомка на бежанци от Тракия

Макар че по документ не съм родена в Тополовград, тук е родена сестра ми, мога да кажа, че го считам като роден край, защото майка ми е от тука и дълги години, може би 10-12 хубави детски години, като дете и ученичка съм била при баба и дядо, така че ми е много мило, идвайки тук. Имам и много роднини. Много се гордея, че отец Яни Попхристов ми е дядо - баща на моята майка. С голямо удоволствие като дете съм слушала неговите интересни разкази за трудното му детство и юношество, защото те са били принудени да напуснат Одринска Тракия, както и много нашенци през 1913 година. Той ми е разказвал много увлекателно разни случки от неговия живот - как са дошли тук и са се заселили с баща си, който също е бил свещеник в с. Синапово. По-късно, вече като млад и женен човек се премества в с. Скалица и винаги е бил известен като един много деен човек. По това време той създава и първите кооперации в региона, станал свещеник и помагал всячески на хората по тези села - ориентирал ги е в цените, търговията и много други неща. Бил е много модерен за времето човек, с добър поглед в бъдещето. След като се премества в Тополовград, по-старите жители на града сигурно си спомнят, че именно той събаря старата и съгражда днешната църква "Света Богородица". По-късно моят вуйчо Тома Попхристов рисува иконостаса, въобще един цял живот е там. Сега в двора на църквата се намира и паметникът на дядо ми. Той винаги е помагал на хората за всичко, за което го потърсят, дори и на партизаните.  И всичко това без да търси някакви облаги или награди. Беше благ, интелигентен и много начетен човек.
Аз и по линията на баба ми  съм пак от тук. Да кажа и за нея - Презвитера Елена - на нея съм и кръстена. Тя е от рода Сакарски. Беше невероятна и разкошна жена. Малка пчеличка, която пееше в черквата, която си правеше виното, която готвеше превъзходно. Аз също обичам да готвя, и по това  приличам на нея. Тя беше много мила и добра с нас и ни възпитаваше правилно. Казваше, че на бедния човек трябва да се дава топла храна, а не тая, която ти е излишна. Тя го правеше, грижела се е за болни и сакати хора, отгледа дете - сирак. Тя пишеше и четеше и гръцки. И от нейния род бяха все интелигентни хора, а за пеенето какво да говорим - всички и от двата рода пееха и пеят превъзходно и нямаше начин това да не се предаде на поколенията, в случая и на мен. А музикалното образование не беше евтино, а баба Елена и дядо Яни много ме подпомагаха финансово, отделно и със съветите си.

Талантливите трябва да помагат на нуждаещите се

Оперното изкуство е скъпо удоволствие. У нас е добре да се правят и по-евтини представления за хората, които не могат да си позволят да ходят на опера, театър, концерт. Смятам още, че хората на изкуството, на които Бог е дал тази дарба, са задължени да правят благотворителни концерти и спектакли. Преди 16 години с "Мерцедес Бенц" започнахме инициатива за подкрепа на болни от рак деца  в България, събрахме сериозна сума и купихме специална апаратура за лекуване, две линейки, пълни с апаратура и лекарства. Една лекарка от Стара Загора бе обучена в Медицинска академия в Хановер да работи отлично с тях. По-късно с български колега отново направихме подобно нещо. Стига да има кой да организира подобна проява - има много институции и особено ние, живеещите на запад, с удоволствие бихме правили това. Дали ще е в красива къща, в смолянско в читалище, с едно пиано  в голяма зала или другаде, бихме се отзовали винаги, защото си заслужава, и защото сме българи.

продължва в следващия брой

Коментари:

Коментирай: