Скъпият гостенин

Михаил Тошев
От Михаил Тошев септември 12, 2015 08:06

Акценти

  • Славейков често отсядаше у тях на отиване или връщане от Цариград, където бе учител на българите от Фенер
  • Дялко искаше да покаже на гостенина църквата, извоювана с толкова борби и подкупи.

Тази вечер на 1872 г. всички стаи в къщата на учителя Дялко Милковски светеха като по Великден. Стопанинът беше казал да запалят всички свещници. Имаше друг гостенин – просветителят Петко Славейков.

Жените и ратаите шътаха около приготвянето на вечерята, а те двамата, по ризи, с разкопчани жилетки, стояха под асмалъка и си приказваха за своите народни работи.

Откога беше това тяхно запознанство – никой не знаеше, но всички се досещаха, че тях ги свързваше църковната и просветна борба. Те се уважаваха и почитаха като големи приятели. Затова и Славейков често отсядаше у тях на отиване или връщане от Цариград, където бе учител на българите от Фенер.

И сега, изморен от пътя си за там, той се отби у своя приятел да се видят и да си отпочине.

Седнали в прохладния двор, стопанинът слушаше разказите на Славейков за църковните борби на Иларион Макариополски, за българските вестници, за просвещенското дело. Понякога заобленото му лице се изопваше в сериозен израз, понякога ситните бръчки край светлите му очи се свиваха в присмехулна усмивка. Вдигаше от време на време ръката си и наместваше русата си коса над челото. На свой ред и той разказа за борбите на харманлийци срещу турци и гръкомани.

След вечерята гостенинът се прибра в стаята си, а Дялко легна на широката пейка под асмата. Нощта беше звездна и топла, той, потънал в размисъл, дълго се въртя докато заспи. Мисълта му бе погълната от това, което е, и което е било отдавна. Все му се искаше да разкаже на гостенина легендата за Гергана, и да го помоли да я опише, за да се помни и знае. Тази мисъл не го напущаше, но и тази вечер не можа да намери сгода.

Сутринта и двамата си пиеха кафето на чардака, когато църковното клепало известяваше за църква. Хората минаваха край тях празнично облечени, забързани. Тръгнаха и те. Дялко искаше да покаже на гостенина църквата, извоювана с толкова борби и подкупи. И приказката им по пътя беше все за това.

Когато влязоха в двора, хората вече бяха изпълнили белия храм, зажаднели да чуят богослова на родния си език. Дялко продължи да разказва за нейното изграждане, кое от къде е взето, кои са дарителите, борбата за побългаряването им, за изваждането на обърнатата от гръкоманите мраморна плоча с имената на основателите и пожертвователите.

Когато службата свърши, те се запътиха към къщи. Късно вечерта двамата слязоха по кафенетата в чаршията, за да чуят, дали някой то керванджиите нямаше да ходи до Цариград, да откара до там Славейкова. И като се разбраха и уговориха, че на другия ден ще може да отпътува, те се отправиха покрай кервансарая към моста на прохлада.

Милковски го запознаваше с историята на градчето и неговия създател. Така дойде и думата да му разкаже за чешмата и легендата за нея. За тая легенда, която още се приказва по тлъки и седянки.Славейков, който до тогава само приглаждаше мустака си и поклащаше глава в знак, че го слуша, сега изведнъж се оживи. Широкото му пълно лице пламна и се заля в руменина. Интересна беше тази история, за такъв случай то за първи път чуваше. Запалиха го думите. И сам пожела да отидат да я видят.

Милковски с желание прие поканата на гостенина. И така както си приказваха, отправиха се към източния край на града.

Чешмата не беше на близо, но достатъчно далече за една приятна разходка в това хубаво и топло време.

Когато излязоха в полето, Дялко посочи голямата купчина с камъни, която се виждаше отдалече.

-Тая, обрасла с тръни и буренак могила е гробът на крал Вълкашина. Там е починал и погребан, след раняването му при Чермен.

-Гледай ти! От къде знаеш това предание, Дялко? – попита учуден Славейков.

-Как от къде – отвръщаше разпалено Милковски – така пише в сказанието си сръбския патриарх Паисий. Той казва, че гробът се намира край Харманли. А приемникът му Арсений Черноевич пише, че сам е видял гроба му и му се е поклонил през 1683г.

Той се увлече да разказва историческата правда и започна да му разказва на коя страница в гласника може да го прочете.

Когато стигнаха до мястото, Милковски свали шапката и се прекръсти. Същото стори и Славейков.

Погребан е българин, паднал в бой за християнската вяра – подзе Милковски. Някога, тоя гроб е бил светилище за българите то Бисерча. Тука идвали да му се покланят и да си припомнят за българската слава. Тогава турците сринали гроба и накарали всеки, който мине от тука, да хвърля камък и произнася проклятие. Така и се натрупала тая могила то камъни.

А селото, то е било зад тази височина, като се изкачим горе, ще го видиш. О същото село е било и момичето, за което ти разказах.

Отново тръгнаха. Коларският път ги изведе на височината. А под тях отново беше равнина. Погледът им се спря на чешмата, чийто оловен купол на беседката блестеше от залязващото слънце между клоните на дърветата.

Бързо се спуснаха надолу. Двата бакърени чучура на прочутата чешма изливаха бистрата си студена вода в каменните корита. Те свалиха шапките си, напръскаха се и пиха да утолят жаждата си. После седнаха под сянката на двете вековни дървета, за да си починат.

Милковски отново започна да разказва тази легенда, допълвана и украсявана. Славейков го слушаше, а погледът му сякаш търсеше везира и войските му сред зелената морава. Дочуваше Никола, виждаше Гергана да слиза с менци на рамо по тясната пътека от Бисерча.

Някога пътят минавал край Марица, а сега покрай чешмата – продължаваше Милковски. И хората тръгнали на път от Ибипча аз Харманли, тука се спират, да си вземат вода, да си напоят добитъка и да си припомнят за гордата девойка.

Славейков не слушаше нищо. Мисълта му бягаше по пътищата на легендата. Може би с такъв предговор трябва да започне и той стихотворния си разказ за българката. И пак оживя образът на Гергана: красива, горда, недостижима. Зазвучаха думите им:

“…Стамбул е, аго, за мене

тука, дето съм родена.”

И отново вижда ту везира, ту младото момиче: несломимо, чисто, величествено.

Слънцето се скри зад хълмовете и над равнината легна топла вечер. Марица потъна в сенките на върбите, а луната си сви гнездо във върховете на тополите, но той не бърза, не си тръгва – стои като вкаменен. Сякаш в настъпилата тишина дочува цафара, тъжна, осиротяла, отново да реди стари предания, за прастари времена.

Младият харманлийски учител наблюдаваше своя гостенин, който се беше унесъл в преданието. Чувствуваше, че в душата му се раждаше нещо голямо и му ставаше още по-скъп.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотатаСкъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица „Янко Сакъзов“

 

Михаил Тошев
От Михаил Тошев септември 12, 2015 08:06
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Реклама

Чуйте това!

Новините по дни

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930