Знаците на Харманли – пътят

Павел Атанасов
От Павел Атанасов август 30, 2017 15:47

Знаците на Харманли – пътят

В началото е ПЪТЯТ. Той следва извивките на Марица към безкрая.
По него минават пътешественици (които обичат да надничат зад завесите, защото там е неподправената истина), кервани със стоки за Истанбул и от Истанбул, обикновени гурбетчии и пройдохи, които не ги свърта на едно място, защото там, където вече са били, са ги познавали и са били нежелани. Бяха им посочили пътя. По него минават и войските. Те просто служеха на „висшите“ идеали на своите господари. И от едната страна, и от другата вървят хора, видимо различни, защото имат различни цели, друга култура и ценности. Някои от тях са били добронамерени и акуратни, други – не толкова, но всички с любопитство идват на тази непозната земя и хората, които я обитават. Пътят всъщност е своеобразна метафора за движението на човешкото общество, защото тази криволичеща линия свързва отделните индивиди в едно общо цяло, колкото и разнородно да е то. И им поставя (на индивидите) следващите задачи – как да общуват помежду си, какво да работят, как да живеят в сговор.

Има си духовни стълбове, които ни обединяват и сплотяват

като един народ. Това са еднаквият бит (игнориран социалните различия), еднаквите традиции, празниците, молитвеният дом, училището и доста по-късно читалището и т.н.
Пътят излъчва стабилност и сигурност, но не и спокойствие. Той, всъщност, е символ на неспокойствието. Пътуват тези, които изпитват някакъв гъдел, за които движението е смисълът на техния живот, задоволява любопитството и знанията им. Уседналият живот е за други. Тези – уседналите – правят живота на пътуващите обаче по-лек и безпроблемен. Защото Пътят привлича към себе си множество хора, които се поставят в услуга на другите – неспокойните. Така възникват крайпътните ханове, които да приютяват жадните за почивка уморени странници. Бързо се пръкват по Пътя нови работилници: колари, ковачи, подковачи (налбанти), хлебари и още много други. Всички те усилено се трудят, наемат даже и други, които заедно с тях да могат да угодят на всички нужди и прищевки на пътниците. Така лека – полека се заражда новата „урбанизирана единица“, която расте и се утвърждава, ако няма сериозни природни и обществени катаклизми. За да дойдат след много години любознателни пътешественици, които добросъвестно да отбележат в пътеписните си бележки, че са минали през малко турско село с много български заселници или през малък градец с ниски схлупени къщурки със сламени покриви и – много интересно – вековни дъбови гори наоколо. Насърчително е да се нарече това малко, неугледно все още селище „урбанизирана единица“. Но това е само началото. Има го най-важното – водата (две реки) и Пътят. Другите неща са производни на тия двете.
Неслучайно непосредствено след Кримската война Турция решава да подобри транспорта в европейската част на империята. И през 1874 година е построена ж.п. отсечката Цариград – гара Белово. Въобще Пътят е този, който върти педалите на времето на по-високи обороти. Той е този, който усеща първи промените, защото те преминават най-напред по него. Но това, което те (промените) оставят след себе си, се напластява, превръща се в своеобразна аура, която обогатява и се превръща в ново качество на живот. Това е Пътят през Харманли, който свързва не само отделни селища, не само различни държави, но и цели светове.

***
Пътят е „свидетел“ на една от най-романтичните и драматични истории в митологията на Харманли. Вече духовно израснали, харманлийци са имали достатъчно енергия и въображение, но основата на преживяното до тук да сътворят прекрасната легенда за чистата и непорочна Гергана, която има смелостта да се противопостави на могъщия везир и на неговата воля:
„…на живота си ми господар,
но на волята не ми…”
Това обикновено момиче от близкото село Бисерча показва нагледно какви са нейните духовни устои – роден дом, семейството, близките, нейният любим Никола и цветната градинка, разбира се. Спомнете си само с каква любов тя говори за това цветно многообразие и ухание. Като истински художник! И колкото светът днес да се глобализира, да се уневерсализира, тези неща остават, те ще са атлантите, на чиито плещи ще се крепи човешкото общество и неговите разнородни интереси. Това е поуката. Не са отминали тези неща, те не са отживелица! И днес край Харманли няма друго такова място по-подходящо за възвишена поезия. Затова бяха създадени празниците „Изворът на Белоногата“, за да се отдаде необходимата почит и уважение към българската жена, към българката.
А поемата? Тя е плод на дългите и съдържателни разговори между Дялко Милковски – високообразован харманлиец, ерудит, учител и полиглот и народният поет П. Р. Славейков, който, пътувайки за Цариград и обратно, е гостувал на своя приятел. Дялко Милковски му е разказвал както за несгодите и хала на българското население тук, така и за легендите, родени край града.
Другото не е мит, нито легенда. То е предание по истински случай с елементи на легенда. Красива и поучителна! С много драматизъм и трагичен завършек.
През 1371 година край село Черномен (дн. Гърция) се е състояла битка между християнски войски и настъпващата османска армия. Сражението е с пагубни последици за християните. Деспот Углеш, един от водачите на християнските войски, е убит, а брат му – крал Вълкашин – е тежко ранен. Неговите приближени са го пренесли от мястото от мястото на сражението до извора край Харманли. Той отпива от водата на извора, измива се и … умира. Оттук започват легендите. Разказва се, че

водата, която до тогава е била сладка, изведнъж потъмнява и става горчива.

Друго предание разказва, че водата е била толкова лековита и само като се измиеш с нея, премахва всякакви страдания. И в продължение на повече от два века харманлийци са наричали мястото Вълкашинов извор. Приближените на мъртвия вече крал са го погребали близо до мястото на извора. Според някои предания Вълкашин и Углеш са били положени в един гроб, според други – в два различни. И на гроба е бил поставен голям дървен кръст, а самият гроб е бил ограден с дървена оградка. Чак след много години, когато турците са премахнали кръста и оградката, на гроба се е появила малка купчинка камъни, която растяла, тъй като пътниците – християни – са хвърляли камъни в знак на почит към тези, които са загинали, за да опазят свободата и независимостта им.,
В следващия брой – Кервансарая

Павел Атанасов
От Павел Атанасов август 30, 2017 15:47
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Реклама

Чуйте това!

Новините по дни

ноември 2017
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930